Трети март в Родопите

Слънцето вече грееше над небето в Пазарджик. Вещаеше прекрасен пролетен ден. На гарата бе спокойно и тихо. Касиерките знаеха, че предстои голямо пътуване и с радост ми споделиха, че от вчерашния ден има над четиресет билета за град Якоруда – крайната точка на празничното пътешествие. Всички се усмихваха. Започваше голям ден. Но аз, честно да Ви кажа, не очаквах нещо особено грандиозно. И знаете ли защо – ами защото организацията бе във фейсбук, където знаем, че всички хора са много активни, много инициативни, много българи, но когато се стигне до реални действия, отвъд екрана на компютъра, оставаш сам.

В 7:30 слязох в Септември, поздравих се с няколко железничари – познати, взех си голяма вода от павилиона и се насочих към подлеза за теснопътната гара. След 3 минути излязох на Малката гара. Вагоните още ги нямаше. Но първите ентусиасти бяха на перона и снимаха всеки детайл от мястото. Разпознаха ме, поздравихме се се с “Добро утро!” и “Честит празник!” и разменихме няколко приказки, свързани с пътуването. Станали в четири и половина среднощ, за да се оправят и да потеглят от София за насам. Само и само да не изпуснат влакчето.

Ревизорите на гарата подреждаха вагоните. Да, нямаше как да са съвсем симетрично наредени, защото не стигаше времето. Все пак бяха цели осем. След малко към тях се засилиха три жени, които уплашено питаха дали това е празничният влак. Обяснихме им, че вагоните скоро ще бъдат композирани на перона и тогава всички ще се качат. Някои не вярваха, че ще се напълнят толкова много вагони.

В 8:03 пристигна влакът от София. От теснопътната гара се виждаше тълпата от около 70 души, които идваха със знамена в ръка към нас. Застанах на изхода на подлеза и зачаках да се появят, за да поздравя всеки за празника. Десетки млади хора, на групи и поотделно, излизаха на малкия перон с усмивка и веднага се хвърляха в наредените вагони, чийто край не се виждаше. Опитах да запазя места за моите близки в последния вагон, но това бе невъзможно. За секунди се притесних, че ако дойдат само още толкова хора от другия влак, то теснолинейката ще остане полупразна. Но в 8:15 ч. локомотивът на бързия влак от Пловдив изсвири и спря в Голямата гара. Започнаха да слизат хора. Близо 120 души се насочиха към подлеза – млади и стари, всички заедно. Посрещнах ги, измежду тях имаше някои мои познати, близки и далечни, подканях всеки да не губи време в приказки с мен, а да си търси място, защото вагоните започнаха да се запълват. Един приятел ми разказа как кондукторите във влака се чудели и разпитвали какво ставало и защо имали повече пътници за Якоруда, отколкото за София. Всички говорели за теснолинейката. Друг познат ми разказа как преди дни звънял за информация на билетните каси в Септември и им споменал за предстоящото пътуване и очаквания интерес от над 200 души. Касиерките се изсмели в телефонната слушалка и казали, че за целия им стаж в гарата не са виждали толкова пътници за теснолинейката, нямало защо и сега да е така.

В 8:20 жената ръководител-движение дойде, за да изпрати влака след 5 минути, както бе по разписание. Нямаше шанс това да се случи. От билетната каса се обадили, че има опашка от хора за нас, които все още чакат за билет.

В 8:30 всички бяхме във влакчето. Осемте вагона потеглиха. Малцина забелязаха, че композицията се тегли от 50-годишен локомотив-ветеран, прясно ремонтиран в Септември и окичен с два големи трибагреника, за да разнесе духа на българския празник от Тракия, през Родопите и Рила, та чак до Пирин!

По шосето към Варвара колите свиркаха с клаксони, хората снимаха с телефони, помахваха на пътниците. Проверката на билети също започна. Аз поех от последния към първия вагон, за да видя какво става – колко са пътниците, добре ли са и да обърна малко внимание на онези, които бързаха да се качат. Не само, че влакът бе пълен, а имаше 10-15 правостоящи. 240 места не бяха достатъчни. Но всички бяха доволни.

Спряхме на гара Варвара, а там ни чакаха още двайсетина души, в чиито ръце типичният местен вятър от Дефилето вееше българското знаме. Шест жени се отказаха при вида на пълния влак. Беше ги страх, че ще останат прави. Не се опитах да ги задържа, защото места нямаше наистина. И потеглихме към планината.

Във влакчето бяха две много важни за мен жени. Тези, които ме накараха да се влюбя в природата на България – моите учителки по география от прогимназията в Пазарджик и гимназията в София. Помолих едната да дойде с мен, за да я запозная с другата. Стиснаха си ръцете и си казаха тихичко нещо за мен. След това ми помогнаха да раздам на всички пътници информационните флаери, които с един друг важен за мен човек подготвих. В тях пишеше няколко неща за теснолинейката и малко история за град Якоруда, който щяхме да посетим. Да, този човек не можеше да дойде. Много скъп мой приятел – учи в Германия, но носи теснолинейката в сърцето си и прави всичко по силите си в борбата за нея – също като мен. Влакчето ни запозна преди година и сега заедно правим много от нещата, свързани с тази обща кауза.

Пътниците започнаха да ми благодарят. Тук-там виждах някои познати, но нямах време да ги заговоря, защото трябваше да знам, че всички са добре и доволни. В два от вагоните имаше възрастни хора – една група от Пазарджик и една от Варвара. В техните вагони започнаха да се пеят възрожденски песни. И аз запях. Младежи от другите вагони прииждаха, за да станат част от концерта в Родопската зала. След около тридесет минути спряхме на гара Долене. Там ни чакаше другият влак. Чуваше се: “Осем вагона?! Пълни?! Браво, кой ли го е организирал това, как е възможно!?”. След минутна пауза потеглихме нагоре. Започна голямото катерене. Отново минах между вагоните – всичко бе пълно. Пътниците се бутаха на прозорците да снимат дългата композиция, която се извиваше по завоите и не можеше да се види краят й. Различни хора ме спираха, хващаха ме за ръката, за да кажат “Благодаря”, а аз отвръщах със същото. В една от компаниите имаше рожденик. По стара традиция той почерпи пътниците в своя вагон с питка и сол. Всички бяха видимо щастливи.

Беше време да направя още една обиколка на вагоните. Няколко мои приятели и познати ми помогнаха да раздам по една мартеница на всеки от пътниците. Хората бяха очаровани от жеста и приятелски топлото отношение. Докато мина един път през всичките вагони и стигнахме Костандово. Ръководителят по движението ме позна и поздрави. С усмивка ме попита: “Какво си направил, бе, момче?!”, но нямаше нужда да отговарям – 250 човека стояха на коловоза пред него. Изпрати ни и поехме към Велинград. Там слязоха хора, нови се качиха. Стоях на вратата и няколко жени от перона си избирха по-празен вагон. Но такъв нямаше. Познаха ме, защото бяха от редовно пътуващите и питаха дали целият влак е така пълен. Да, пълен беше. Останаха прави, но много радостни.

След половин час бяхме на гара Цветино. Там, както всеки ден, слязоха около 25 души и положението в теснолинейката се успокои. Вече имаше места за всички. Около 230 пътници имаше, свободни места също се намираха. Настроение не липсваше. Бяхме пътували два часа, а като питах хората дали не им е омръзнало, всички отговаряха еднакво… мисля, че е ясно как.

В 11:05 ч. спряхме на гара Аврамово – най-високата на Балканите. От всеки вагон изскочиха пътници, други снимаха от прозорците табелата “най-висока гара на Балканите – 1267 м над морското равнище”. Някои позираха пред табелата, други запалиха по цигара, трети развяха знамена, за да напомнят, че е велик ден.

Поех из влака, за да предупредя, че след 35 минути слизаме. Всички ме спираха, за да изкажат поредна благодарност за организирания ден, за това вълшебство, в което са се потопили. Мнозина не бяха пътували с теснолинейката. Но всички бяха единни. Това исках и аз. И се получи. Във вагоните с баби и дядовци продължаваха да звучат народни песни, а там, където се возеха младежите, фотоапарати запечатваха всяка гледна точка от пътуването през гората. Някои се похвалиха, че вече са се запознали с нови хора.

В 11:44 ч. влязохме в гара Якоруда – без секунда закъснение. Посрещнаха ни хора от местното читалище и телевизионен екип, който да отрази събитието. 200 души слязохме от влака. Перонът стана черен от хора. Снимки, викове, знамена… бяха невероятно усещане и гледка. Всички запяхме песни от тракийския край, като подарък за родопските българи в Якоруда. Помолих групата да се съберем пред гарата за обща снимка, да увековечим това пътуване навръх националния празник. Някои потеглиха към градчето, фотоапаратите едва ни събираха в кадър. Вееха се знамена, мало и голямо стоеше пред гарата. Завикахме “Бъл-га-ри-я!”, “Да живее България!” и “Ура-а-а-а!”. Не мога да опиша с думи атмосферата. Но ще Ви кажа, че беше аналогично на това, което съм слушал за отбелязването на празника на връх Шипка.

И така задружно поехме към центъра. 200 души накуп. Една жена ме настигна. Набързо разказа, че е от Белица и е довела баща си да види влака. Той бил над 90-годишен. Цял живот работил като началник на гара Белица. През 1939 година посрещнал Царя там, с първия влак. Днес тя го довела, за да види влака в цялята му прелест – пълен с хора, с 8 вагона…и той се просълзил. Така страничните хора оценяваха и виждаха събитието. Градът се разлюля от нас. Хората излизаха по тераси и прозорци и ни поздрвяваха с празника и “Добре дошли!”. От няколко души разбрах, че местни хора ги спирали и просълзени споделяли, че в Якоруда никога не са ходили толкова туристи наведнъж. По къщите и блоковете се вееше българското знаме. След 15 минути стигнахме централния площад. По кафетата бе пълно с млади местни хора. Сякаш ни чакаха. Всички станаха и се чудеха какво става. Зад витрините на магизините усмихнати продавачки ни гледаха и махаха с ръка. Едно заведение на самия център бе отворило врати в този ден специално заради нас. И почти всички влязохме там.

Само две-три групички решиха да се разходят още из града и гората, а други, които бяха тръгнали по-рано от гарата – не намерили ресторанта. В салона звучеше народна музика от Разлог. Сервитьорките бързо взеха поръчката на всички. И порцията, която те ми предложиха, когато ги уговарях да работят за нас, бе предпочетена от всички гладни. Пълна чиния с различни видове месо и гарнитури. Беше много вкусно. Никой не направи забележка. Докато измием чиниите с последната коричка хляб, собственикът на заведението, заедно с негов познат, застанаха пред нас и ни поздравиха с едно якорудско изпълнение. След това зазвуча бавно родопско право хоро. Веднага между масите се зави хоро. Млади и стари играеха. А онези, дето още се хранеха, забравиха за чиниите и извадиха фотоапаратите, за да снимат. След като изиграхме едно хоро, една моя близка позната от Варвара предложи да поведем хорото навън – към площада. Помолихме музикантите и излязохме навън. Сякаш цяла Якоруда нас гледаше. Наоколо се навъртяха местни момчета и момичета, които ни снимаха и пляскаха в края на всеки танц. Над 30 души играеха хоро, останалите се срамуваха или просто бяха преяли с вкусната храна, която бе поднесена. В един момент, нарочно или по случайност, аз поведох хорото. Но според жената до мен така трябвало. Все пак организирах всичко това, нямало как да не поведа и якорудското хоро на 3-ти март. Чак тогава почувствах облекчението от деня. Вече знаех, че всичко е наред и не може да бъде по-добре. Хората сияеха от радост. Беше истинско и искрено празнично. Много хора в този ден играят хоро или гледат празничната програма по градските площади, но това бе различно. Двеста души застанаха зад каузата за опазване и популяризиране на Родопската теснолинейка. Те избраха да станат в четири и половина, пет или шест часа и да тръгнат на свои разноски към Якоруда – едно място, съвсем непознато и незвучащо като нещо интересно. Важна бе теснолинейката. Да я напълним. Да покажем, че тя е важна за нас – всички хора, българи и че не ни е безразлична съдбата й, която в последните години е изпълнена с много перипетии. Затова този ден бе наистина велик и даде категорична заявка пред държавата – тази малка железница е много ценна за хората. За всички хора, дошли от Пазарджик, Пловдив, София, Стамболийски, Димитровград, Чирпан, Петрич, Своге, Шумен и още много други селища, далеч не свързани пряко с един уж обикновен влак. Но както Шипка е едно типично българско място, така и тази железница показа, че е символ на българщината.

В 15:15 гарата в Якоруда отново бе пълна с народ. Железничарите се чудеха защо тези хора са дошли в града им. Бяха благодарни. Влакчето дойде и отново се натоварихме – всичките тия 200 човека, дошли от цялата страна, за да изпълнят вагоните и да поставят рекорд. Няма случай през последните години, а според доста и въобще, когато 200 души да се качат накуп в теснолинейката, заради самата нея. И то на такъв ден. Да, по студентския празник влакчето се изпълва, но до Велинград и то просто, защото се използва от организирани групи студенти, ползващи намалението за пътуване. Но отминалият 3-ти март бе исторически за тази жп линия. Успяхме – всички заедно, да запишем това събитие в историята на железницата. В 15:30 потеглихме. Един приятел ми помогна да пуснем книгата за впечатления от деня сред пътниците. От Якоруда до Септември хората писаха своите коментари и мнения за отминалия ден. Нито за миг не видях изморени лица, отегчени физиономии. Всички продължаваха да благодарят и не пропускаха да дадат заявка за следващо такова пътуване възможно най-скоро.

Вечерта на гара Долене от другия влак при нас се прехвърли един друг заклет фен на теснолинейката, който не можа да дойде през деня с нас, защото бил обещал отдавна да ходи на Шипка. Върнал се бързо, за да се докосне макар и за малко до магията на нашия ден в Родопите. Питахме го за Шипка. Каза, че имало много хора, все патриоти като нас! Но малко се разочаровал – хаос, недоволни, нервни, защото дошли десетки хиляди, а и политиците, които демонстирали, че носят националното самосъзнание горе на върха… опитали да опорочат истинското в цялата атмосфера, но въпреки всичко не успели.

В 18:35 бяхме в Септември. Времето мина неусетно. После дойдоха влаковете за София и Пловдив, хората се качиха, помахваха ми със знамената и широки усмивки. Стиснах много български ръце, получих много прегръдки… хората бяха човеци. Нямаше умора, нямаше бутане, нямаше нерви… всички оставиха теснолинейката заредени и щастливи…

Когато се прибрах вкъщи отворих да чета книгата, в която гостите на събитието оставиха своите впечатления. Четях на баща ми. И след първите десетина отзива спрях. Не можех да говоря гладко. Просълзих се…

Благодаря на всички хора, които направиха този ден знаков. Застанаха зад идеята, бяха и до мен, защото ме беше страх какво ще стане. Мнозина не вярваха, че някой ще се засили да се вози на теснолинейката точно на празника, че вагоните ще са празни. Но после се чуваше само “Той успя. Не вярвах, но това момче успя. И никой друг не би могъл. Този ден ще се помни”… Това показа, че когато една идея е чиста и смислена, за нея съмишленици се намират. Заедно дадохме заявка, че теснопътната жп линия не ни е безразлична и че тя трябва да пребъде!

Кристиан Ваклинов