17 години без Пазарджишката теснолинейка
Днес се навършват 17 години от заминаването на последния влак по 17-та жп линия, с което БДЖ завинаги скъсва директната връзка на областния център Пазарджик със СПА и ски столиците на Балканите Велинград и Банско, най-високата гара на Балканите Аврамово, градовете Якоруда и Белица, курортните селища Варвара, Баня, Добринище, както и много други населени места, природни и исторически забележителности в Родопите, Рила и Пирин.
На 30 септември 2002 година около 19:00 ч. с голямо закъснение от Пазарджик заминава последната теснолинейка за Ляхово, Ветрен дол и Варвара. Мотивите на държавата са, че няма пътници и загубата е непосилна. Истината е, че лични интереси на един човек с влияе сред властта стават причина граждани и държавни служители на различни позиции в железниците - от началник до работник, да съдействат за сбъдването на пъкления план. И така едно от най-натоварените жп направления става нерентабилно и се закрива.
Теснолинейката Пазарджик-Варвара е построена за три години и открита на 27.10.1928 година. Линията има дължина 16 километра и се изкачва от 205 м надморска височина при гара Пазарджик до 281 м при гара Варвара, а оттам се включва в планинското трасе за Велинград и Добринище, което прави Варвара единствената възелна теснопътна гара у нас. По трасето има две спирки – Ляхово и Ветрен дол, като първата обслужва и съседните села Паталеница, Баткун и Братаница.
По силата на закон за разширение на жп мрежата в Царство България от 1925 година се разпорежда Родопската теснолинейка да носи името Татар Пазарджик-Лъджене-Неврокоп (Пазарджик-Велинград-Гоце Делчев) с клон Сарамбей-Варвара (Септември-Варвара). Целта е Пазарджик да запази пазарните си функции, които в противен случай ще замрат, защото размяната на стоки ще се премести в началната гара на железницата – Септември. Министерски съвет чува молбите на пазарджиклии и нарежда да се изгради връзката на града им със строящата се жп линия към планината, за да остане Пазарджик пазарен център поне за Чепинския, Разложкия и Неврокопския край.
През годините линията е изключително натоварена. По нея се превозват тежки товарни влакове с дървесина, твърди и течни горива, както и множество пътници. Обслужвани са директни влакове между Велинград и Пазарджик, Пазарджик и Света Петка, както и други, а гара Варвара се явява разпределителна гара за товарните вагони – едните пристигат от Септември, другите от Пазарджик, прекомпозират се и заминават нагоре за Велинград, Якоруда и Разлог.
В началото на новия век обаче влиятелен велинградчанин подема кампанията за закриване на теснолинейката Пазарджик-Варвара. Последователните му действия на три фронта постигат желание резултат и скоро след спирането на влаковото движение линията е окончателно закрита, частично демонтирана и мощно разграбена.
От една страна се действа на висше държавническо ниво за изпросване на разпореждане линията да бъде закрита. Но за да стане това, трябва да има мотиви и работата се насочва към местното равнище.
Вероятно с различни стимули, местните жп началници забавят поддръжката на железния път, в резултат на което скоростта в голям участък от тези 16 км е сведена от 50 на 10 км/ч., времепътуването драстично нараства и отблъсква пътуващите за работа, училище, пазар и лекар към Пазарджик.
В помощ на разрушителните действия се включват и организирани роми от селата по трасето, което вадят скрепителния материал, подпалват траверсите и всячески възпрепятстват движението на влаковете в участъка.
Ето, че вече има основания държавата да каже, че линията е в лошо състояние, неконкурентоспособна, небезопасна и не се използва поради което може да бъде закрита. И това се случва с отпътуването на последния влак в днешния ден преди 17 години.
Още преди спирането на влаковете, същият този влиятелен велинградчанин пуска редовна автобусна линия, обслужваща селата по протежението на теснолинейката и за да побере всички пътници се налага да отпуска по два съчленени автобуса „Икарус” – така разказват местните. А държавата, в лицето на БДЖ, отчита, че няма пътници. Разбира се, когато скоростта е пешеходна…
Какво спечели държавата от тази икономия? Нищо, разбира се. Целта никога не е била да спечели държавата, а нечий личен джоб. И това е факт – до днес най-натоварената автобусна линия в Пазарджишко е тази, която свързва селата по бившата вече теснолинейка.
Какво спечели обществото от тази икономия? Нищо, разбира се. Жителите на селата и особено на Ляхово само загубиха. Загуби и цялото българско общество, загубиха пазарджиклии – тези, които 7 десетилетия по-рано са е борили пред „високата порта” да се построи тази линия, за да могат да стигат бързо и удобно с най-сигурния и удобен транспорт до минералните извори на Велинград и не само.
Днес от Пазарджишката теснолинейка са останали само спомените на хората, свързани с нея. Сградата на спирка Ветрен дол изгаря при пожар преди години, плочките от пероните са пренесени пред частна къща на метри от мястото – безнаказано и безвъзмездно. Сградата на спирка Ляхово все още съществува, за да поддържа болката на местните хора. Железният път отдавна е изчезнал от земята, а баластрата е дълбоко под треви и бурени.
И след като прочетохте всичко дотук, надяваме се, че си дадохте сметка колко важно е да опазим последната останала у нас теснопътна железница, свързваща градовете Септември и Добринище.
